САЩ вкараха войната в либерални норми - с чиста съвест пращат други да се бият, вместо нашите момчета
Следвайте " Гласове " в
Автор: Сохраб Ахмари,
Сега, когато сме изправени пред вероятността за нов световен спор, е ред на всички останали да кажат „ Не от наше име “.
На 15 февруари 2003 година 14 милиона души заляха улиците на 800 града по целия свят, с цел да се опълчват на водената от Съединени американски щати инвазия в Ирак. Това беше предпазен отговор на превантивната война, стартирана от администрацията на Буш, и съгласно Книгата на върховете на Гинес това беше най-големият митинг в човешката история. И въпреки всичко митингът от 2003 година също бе нещо като лебедова ария: придвижването, което го породи, към този момент съвсем не съществува – а точно антивоенната левица.
Две десетилетия по-късно, когато американските ястреби упорстват за безмилостна ескалация против ядрена Русия и до момента в който европейските водачи неотменно следват линията на Вашингтон, няма огромно придвижване на левицата за канализиране на несъгласието. Нито има командни антивоенни фигури, сравними по растеж с архиепископ Дезмънд Туту и лейбъристкия депутат Тони Бен, който приказва за придвижването през 2003 година Старите антивоенни групи, като обединението ANSWER, или мълчат, или водят битка да бъдат чути.
Около две дузини прогресисти в Камарата на представителите в понеделник приканиха за дипломация, само че антивоенните левичари, които защитаваха хора като сенатор Бърни Сандърс и The Squad, сигурно би трябвало да бъдат разочаровани, защото малцината определени социалисти на Капитолийския рид чинно гласоподаваха с „ Да “ за поредност от големи пакети от военна помощ за Украйна. Междувременно някои ляво-центристки ветерани – последователи на рестриктивните мерки, като някогашния шеф на Plowshares Fund Джо Чиринчионе, звучат направо кристолиански (Уилям Кристол е американски неоконсерватор, водач на плана „ Републиканци против Путин “, гневен бранител на американската инвазия в Ирак. бел. ред.), що се отнася до апелите да се изкара нескрито „ пропутинската ос “.
Атмосферата на провоенно единодушие след 11 септември се завърна – единствено че вместо ядосаните „ майки за сигурност “, тя се постанова от иронични братя с украински флагове и местоимения в техните биографии. Както означих в различен текст тук, скоро след нашествието на Русия в Украйна, същите опростени морални бинарности, които бяха употребявани, с цел да се изисква поклонение пред Covid режима, бяха трансферирани във войната.
Изведнъж прогресивните, които трябваше да бъдат постнационалисти, се трансфораха в най-пламенните националисти, подготвени да пренебрегват даже най-неприятните аспекти на украинския шовинизъм. Междувременно уличната превзетост, която преди беше признак на лявата антивоенна пропаганда, в този момент се употребява за поощряване на неразрешени за полети зони (т.е. Трета международна война).
Винаги ли левичарите са били толкоз безкритични към претенциите на НАТО и военно-промишления комплекс?
Беше ли една огромна илюзия ерата след 11 септември?
Какво се промени?
Отговорът на бранителите на прогресивното статукво е, че няма никаква смяна. Левицата беше права да се опълчи на неоправданите войни на Америка след 11 септември, тъкмо както е вярно да се опълчи на нападателната война на Русия през днешния ден. Sancta simplicitas! (Свещена елементарност!)
Но това е мъчително неуместно. Един напредничав може да осъди нахлуването на Кремъл в Украйна, без да се съгласи с отговора на „ всичко, само че не и войски “, признат от ястребите във Вашингтон и Лондон. И въпреки всичко това е тъкмо това, за което доста отляво са се подписали.
Наводняване на Европа с оръжия, битка с Москва до последния украинец, обсъждане на нова безкрайна война, фантазиране за нанасяне на „ стратегическо проваляне “ на руснаците, евентуално с цената на нуклеарна замяна – всичко това опонира на прогресивния принцип, в случай че антиимпериализмът и антимилитаризмът остават към момента прогресивни правила. Истинският отговор се крие другаде.
Открояват се три обяснителни фактора:
Първият е изменчивият темперамент на американския и западния метод на война. Както Самуел Мойн от Юридическия факултет на Йейл документира в своята просветляваща книга " Humane ", оповестена предходната година, точно посредством устрема си да вкарат войната в обсега на демократичните правила, Съединените щати с чиста съвест направиха допустимо воденето на повече войни. Към този факт можем да прибавим прекосяването към прокси войни, водени от задгранични съдружници и наемници, а не от „ нашите момчета (и момичета) “. Това отстрани вътрешното жило на въоръжения спор – още веднъж, правейки по-лесно от всеки път призоваването за ескалация, без да се усеща ненужно безпокойствие от мисълта за нечисти ръце.
Второ, има завземане на американския уред за сигурност от страна на културните прогресисти (заедно с множеството други елитни институции). Вярно е, че бизнес елитът на американската империя е бил „ безсънен “ от доста дълго време – т.е. постоянно е отразявал демократичните културни желания на американските елити, както брилянтно твърди писателят Ривър Пейдж. Все отново има нещо в действителност ново в сегашния миг, когато Централно разузнавателно управление на САЩ разгласява видеоклипове за набиране на личен състав, ориентирани към междурасови общности, с привкус на латиноамериканска политика за недоволства и тревожни разстройства, носени като значки на достойнството. Контракултурата от предишното изцяло доминираше над културата, само че това имаше цена - цената за уговорките на остарялото ляво. Поемате Пентагона и притежавате нещо; това значи, че го управлявате, а ръководството му значи да водите война. И против кого воювате?
Тук стигаме до третия фактор: определянето на незападните сили като Русия и Китай за реакционни сили, които би трябвало да бъдат унищожени от Съединени американски щати и Запада.
Каквото и да е останало от цинизма на виетнамската левица по отношение на тъмните подводни течения на американската мощност във връзка с незападния свят, към този момент го няма. Светът „ на открито “ е изумен от аватари на патриархата и репресиите, които постановат невзискателност на дамите, лимитират репродуктивната независимост и лимитират представителството на LGBTQ. Подобни детайли се възраждат вкъщи. Прогресивните са изправени пред една-единствена бойна линия: Днепър, вливащ се в Потомак, и непознати и вътрешни врагове, които се размиват един в различен. Срещу тези войнствени и апокалиптични трендове, от нас останалите, в това число остатъците от остарялото ляво, зависи да се противопоставим на логиката на тоталната идеологическа война и спорове, водени за прогрес на опростенчески морални двойствености.
Правейки това, можем да приемем един от огромните лозунги на митинга от 2003 година: „ Не от наше име “.
Сохраб Ахмари е създател и редактор на списание Compact, помощник на The American Conservative и гостуващ помощник на Veritas Center for Ethics in Public Life към Францисканския университет. Неговите книги включват From Fire, by Water: My Journey to the Catholic Faith (Ignatius, 2019) и The Unbroken Thread: Discovering the Wisdom of Tradition in an Age of Chaos (Convergent/Random House, 2021). В момента написа книга за приватизираната робия в Америка.
Източник:
Превод за " Гласове ": Георги Ванчев
Автор: Сохраб Ахмари,
Сега, когато сме изправени пред вероятността за нов световен спор, е ред на всички останали да кажат „ Не от наше име “.
На 15 февруари 2003 година 14 милиона души заляха улиците на 800 града по целия свят, с цел да се опълчват на водената от Съединени американски щати инвазия в Ирак. Това беше предпазен отговор на превантивната война, стартирана от администрацията на Буш, и съгласно Книгата на върховете на Гинес това беше най-големият митинг в човешката история. И въпреки всичко митингът от 2003 година също бе нещо като лебедова ария: придвижването, което го породи, към този момент съвсем не съществува – а точно антивоенната левица.
Две десетилетия по-късно, когато американските ястреби упорстват за безмилостна ескалация против ядрена Русия и до момента в който европейските водачи неотменно следват линията на Вашингтон, няма огромно придвижване на левицата за канализиране на несъгласието. Нито има командни антивоенни фигури, сравними по растеж с архиепископ Дезмънд Туту и лейбъристкия депутат Тони Бен, който приказва за придвижването през 2003 година Старите антивоенни групи, като обединението ANSWER, или мълчат, или водят битка да бъдат чути.
Около две дузини прогресисти в Камарата на представителите в понеделник приканиха за дипломация, само че антивоенните левичари, които защитаваха хора като сенатор Бърни Сандърс и The Squad, сигурно би трябвало да бъдат разочаровани, защото малцината определени социалисти на Капитолийския рид чинно гласоподаваха с „ Да “ за поредност от големи пакети от военна помощ за Украйна. Междувременно някои ляво-центристки ветерани – последователи на рестриктивните мерки, като някогашния шеф на Plowshares Fund Джо Чиринчионе, звучат направо кристолиански (Уилям Кристол е американски неоконсерватор, водач на плана „ Републиканци против Путин “, гневен бранител на американската инвазия в Ирак. бел. ред.), що се отнася до апелите да се изкара нескрито „ пропутинската ос “.
Атмосферата на провоенно единодушие след 11 септември се завърна – единствено че вместо ядосаните „ майки за сигурност “, тя се постанова от иронични братя с украински флагове и местоимения в техните биографии. Както означих в различен текст тук, скоро след нашествието на Русия в Украйна, същите опростени морални бинарности, които бяха употребявани, с цел да се изисква поклонение пред Covid режима, бяха трансферирани във войната.
Изведнъж прогресивните, които трябваше да бъдат постнационалисти, се трансфораха в най-пламенните националисти, подготвени да пренебрегват даже най-неприятните аспекти на украинския шовинизъм. Междувременно уличната превзетост, която преди беше признак на лявата антивоенна пропаганда, в този момент се употребява за поощряване на неразрешени за полети зони (т.е. Трета международна война).
Винаги ли левичарите са били толкоз безкритични към претенциите на НАТО и военно-промишления комплекс?
Беше ли една огромна илюзия ерата след 11 септември?
Какво се промени?
Отговорът на бранителите на прогресивното статукво е, че няма никаква смяна. Левицата беше права да се опълчи на неоправданите войни на Америка след 11 септември, тъкмо както е вярно да се опълчи на нападателната война на Русия през днешния ден. Sancta simplicitas! (Свещена елементарност!)
Но това е мъчително неуместно. Един напредничав може да осъди нахлуването на Кремъл в Украйна, без да се съгласи с отговора на „ всичко, само че не и войски “, признат от ястребите във Вашингтон и Лондон. И въпреки всичко това е тъкмо това, за което доста отляво са се подписали.
Наводняване на Европа с оръжия, битка с Москва до последния украинец, обсъждане на нова безкрайна война, фантазиране за нанасяне на „ стратегическо проваляне “ на руснаците, евентуално с цената на нуклеарна замяна – всичко това опонира на прогресивния принцип, в случай че антиимпериализмът и антимилитаризмът остават към момента прогресивни правила. Истинският отговор се крие другаде.
Открояват се три обяснителни фактора:
Първият е изменчивият темперамент на американския и западния метод на война. Както Самуел Мойн от Юридическия факултет на Йейл документира в своята просветляваща книга " Humane ", оповестена предходната година, точно посредством устрема си да вкарат войната в обсега на демократичните правила, Съединените щати с чиста съвест направиха допустимо воденето на повече войни. Към този факт можем да прибавим прекосяването към прокси войни, водени от задгранични съдружници и наемници, а не от „ нашите момчета (и момичета) “. Това отстрани вътрешното жило на въоръжения спор – още веднъж, правейки по-лесно от всеки път призоваването за ескалация, без да се усеща ненужно безпокойствие от мисълта за нечисти ръце.
Второ, има завземане на американския уред за сигурност от страна на културните прогресисти (заедно с множеството други елитни институции). Вярно е, че бизнес елитът на американската империя е бил „ безсънен “ от доста дълго време – т.е. постоянно е отразявал демократичните културни желания на американските елити, както брилянтно твърди писателят Ривър Пейдж. Все отново има нещо в действителност ново в сегашния миг, когато Централно разузнавателно управление на САЩ разгласява видеоклипове за набиране на личен състав, ориентирани към междурасови общности, с привкус на латиноамериканска политика за недоволства и тревожни разстройства, носени като значки на достойнството. Контракултурата от предишното изцяло доминираше над културата, само че това имаше цена - цената за уговорките на остарялото ляво. Поемате Пентагона и притежавате нещо; това значи, че го управлявате, а ръководството му значи да водите война. И против кого воювате?
Тук стигаме до третия фактор: определянето на незападните сили като Русия и Китай за реакционни сили, които би трябвало да бъдат унищожени от Съединени американски щати и Запада.
Каквото и да е останало от цинизма на виетнамската левица по отношение на тъмните подводни течения на американската мощност във връзка с незападния свят, към този момент го няма. Светът „ на открито “ е изумен от аватари на патриархата и репресиите, които постановат невзискателност на дамите, лимитират репродуктивната независимост и лимитират представителството на LGBTQ. Подобни детайли се възраждат вкъщи. Прогресивните са изправени пред една-единствена бойна линия: Днепър, вливащ се в Потомак, и непознати и вътрешни врагове, които се размиват един в различен. Срещу тези войнствени и апокалиптични трендове, от нас останалите, в това число остатъците от остарялото ляво, зависи да се противопоставим на логиката на тоталната идеологическа война и спорове, водени за прогрес на опростенчески морални двойствености.
Правейки това, можем да приемем един от огромните лозунги на митинга от 2003 година: „ Не от наше име “.
Сохраб Ахмари е създател и редактор на списание Compact, помощник на The American Conservative и гостуващ помощник на Veritas Center for Ethics in Public Life към Францисканския университет. Неговите книги включват From Fire, by Water: My Journey to the Catholic Faith (Ignatius, 2019) и The Unbroken Thread: Discovering the Wisdom of Tradition in an Age of Chaos (Convergent/Random House, 2021). В момента написа книга за приватизираната робия в Америка.
Източник:
Превод за " Гласове ": Георги Ванчев
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ